Земенският манастир или туристическа атракция по български

21 август 2011. Иван Вълчанов

Пътят ни минаваше покрай град Земен, на около 80 км на югозапад от София и решихме да посетим Земенският манастир, за който бях чувал. Пък и имаше указателни табели с указания към манастира навсякъде по пътя от Перник до Земен. Пътя пресича градчето и след това се качва малко по хълм където е манастира Св. Йоан Богослов. Мястото е доста приятно, в гора и с хубава гледка към Земен и хълмовете над него. Разбрахме от указания, че посещението в църквата на манастира струва 3 лв, но си казахме както и да е, не са много и ще подпомогнем малко Националния исторически музей, който го стопанисва. 

Манастирската част с чардаците беше добре, с много цветя, декоративни елементи, хубава поляна с пейки, чешма, но и съвсем не на място лепната сателитна чиния! Поне малко да се бяха замислили да я сложат отзад да не е пред погледите на посетителите, а така направо са се изсрали на метенето, язък.

Направих малко снимки и се запътихме към църквата. То църквата по размер по-скоро прилича на параклис, ама както и да е. Аз по неизвестни причини реших да си прибера фотоапарата преди да влезна в църквата. И май развалих хатъра на един чичо с табелка “охрана”, който се мотаеше наоколо. Той ме изгледа много интересно и аз се зачудих защо... Ами защото се оказва, че снимането е забранено, ама не, 5 снимки струват 5 лева. А до 30 минутен видеофилм (30 минути, забележете! това си е цял репортаж) струва 15 лв. Пред нас имаше няколко румънски граждани, как се бяха озовали на това забутано място не знам. Но то падна голяма разправия - те не знаеха български, съвсем малко руски, охраната и една служителка пък не знаеха английски. Жената искаше да направи няколко снимки, но охраната храбро се пребори да не си дадем българските стенописи да не ни ги снимат чужди граждани. Поне не и без пари. Той и на мен сигурно нямаше да ми даде, ако не си платя 5 лева за пет снимки, като сигурно щеше да ми виси на главата да ми ги брои. Ама стояхме и гледахме сеир. Единия румънец, доста интелигентни и нормални хора изглеждаха, се разправяше със служителката, че не знае колко снимки ще снима и че едва ли ще са 5. Тя разбира се устояваше като опълченец: ако искате 10 тогава са 10 лева...

Обмених малко реплики с едно момиче от управата, питах защо е забранено снимането, а тя ми каза, че светкавиците щели да повредят стенописите. Голям смях, църквата има два големи прозореца, през които безпрепятствено през целия дени си влиза слънчева светлина. А и колко му е да се сложи надпис да не се ползва светкавица? А и след като може да се снима след заплащане? Или тия пари отиват после за реставрация като ги повредят гадните туристи с техните светкавици...

Иначе стенописите си заслужават, някои от тях са от 11-12 век. Доста майсторски иконописец ги е правил. Но така и не им направих снимки.

Почувствах се толкова жалко от цялата тая история. Познайте, какво ще запомнят тези (пък вероятно и много други) туристи, попаднали незнайно на такива места, които са наша българска национална гордост и ни гъделичкат националното самосъзнание? Ами разбира се, че ще разправят как не знам си къде в някаква църква, на която едва ли ще и запомнят името, са им искали 5 лв (2.5 евро) за 5 снимки...

А накрая видях ценоразписа, на излизане... Е, предполагам, че НИМ страшно ще се замогне с тази стратегия. Но мисля, че са се прецакали много здраво с видео филмите - НИМ губи милиони от това, защото видео-кадрите са да речем 24 на секунда, за 30 минути това са 43200 кадри/снимки! По 5 лева за пет, значи загубата е 8640лв - 15лв = 8625 лв на видео филм! Някой явно не е бил дотам умен в НИМ, за да го съобрази. 

В последствие разбрах, че тази стратегия с 5 снимки за 5 лева е май навсякъде из туристическите обекти. Казаха ми, че и на Шипка е така.

Кратко преходче от Пуерто де Гуадарама (Puerto de Guadarrama, 1511m) до Кабеса Лихар (Cabeza Lijar, 1823m)

Подзаглавие: котето пътешественик

Решихме в неделния ден да направим една кратка разходка в планината над Мадрид, Сиера Гуадарама. Станахме раничко, 8:20, за да гледаме биковете в Лас Росас в последния ден от местния празник. Но това е тема за друг блог. Та биковете малко се проточиха, до около 11 часа. Времето за разлика от събота беше доста зле: облачно и студено. Доста се колебахме дали въобще да тръгнем към планината, където се очакваше да бъде хем по-студено, хем може би с преваляване. Но планът си е план и трябва да се изпълнява.

От Лас Росас до прохода Гуадарама (или Пуерто де Гуадарама) се стига много лесно: първо по А-6 и малко преди тунела на Гударама се отклонява в дясно по националния път номер 6, или N_IV. След отклонението са няколко километра по стръмен път. Общо около 40 км. На прохода, намиращ се на 1511 м, се паркирахме пред ресторанта, преобухме се и се облякохме с якетата, защото времето си беше зле: доста облачни, вятър, но поне не валеше. 

След като се приготвихме обърнахме малко внимание на едно малко мяучещо коте и тръгнахме нагоре по пътя в посока към Ел Ескориал (юг). Пътя минава покрай военни антени и в един момент пътеката се отделя в дясно, означена е с бяло-червена маркировка.  Пътеката върви в близост до ограда: в началото от бодлива тел, но после от камъни. Тази ограда е чак до върха, към който бяхме тръгнали и ограничава ловен участък. И под път и над път има табели да не се берат гъби, защото това е частна собственост. За съжаление не видяхме гъби, иначе със сигурност щяхме да си наберем, надписа беше само на испански.

До върха стигнахме за 1 час и 20 минути. Междувременно времето се скапа: падна мъгла, заваля дъжд, но това не ни спря. След кратка пауза на върха и някоя и друга снимки тръгнахме обратно.  Точно преди  паркинга ни посрещна огромен  пес Санбернар, с ужасен конюктивит. Беше малко страшничко, защото не му знаехме намеренията, но за радост те бяха миролюбиви, само дето олигави панталона на Милена. Стигнахме колата в ужасното време, набързо се преоблякохме и преобухме и в колата. Котето още мяучеше някъде, но нямахме време да му обърнем внимание.

След 40-тина минути пристигнахме в гаража и за голямо учудване чухме пак котешко мяучене. Това вече ми се стори много странно съвпадение! След кратко ориентиране по звука, отворихме предния капака на колата и героят се показа от там, изплашен, мяучещ... не мога да си представя как е оцеляло това коте в близост до всички горещи и въртящи се части. Явно като сме спрели на прохода то се е шмугнало под двигателя на топло. Извадих го от там и го оставих на земята, за да помислим какво да го правим. Но то се шмугна пак обратно под колата и оттам пак под двигателя. Реших, че може да почака докато се изкъпем и преоблечем. За съжаление нямахме и никакво мляко, само сметана, та реши да го залъжа с нея. Слезнах пак до колата и ни звук, ни шум от котето. Явно беше заспало на топло под двигателя. Вдигнах малко шум и готово, мяученето се появи. Покапах няколко капки от сметаната и това беше достатъчно за гладното коте да се покаже и да го измъкна от двигателя.

Качих го в апартамента и порядъчно го изкъпах и подсуших и взехме да мислим какво да го правим. Междувременно му ударихме по една дрямка с котето, което явно търсеше майка си, защото се мушеше непрекъснато в ръцете и търсеше да захапе.

В крайна сметка имахме няколко варианта, като това да го задържим въобще не беше на дневен ред, защото Милена е алергична към котки. Един вариант беше да го дадем в приют за намерени животни, а друг вариант беше да го върнем пак на прохода, където го намерихме. На мен втория вариант ми се стори по-добър, защото ако майка му на котето е наоколо това ще е най-доброто за него, може би. Та пак на колата и на прохода, където го оставихме на сушина. Надеждата ми е, че наистина майка му е наоколо и ще го намери. За другите варианти не ми се мисли. Може би все пак беше по-добрия вариант да го предадем в приют. Не знам...

Защо светят мъглявините? Защо са толкова цветни?

Мъглявините Конска глава и Орион.

Мъглявините са едни от най-интересните обекти на небето. Много малка част от тях могат да се видят с просто око - мъглявината в Орион например. Не споменавам "мъглявината" Андромеда или Магелановите облаци, защото това не са мъглявини в смисъла, който имам пред вид в тази редакция, а са всъщност галактики като Млечния път.
Източника на енергия за светеното на мъглявините са една или повече горещи звезди, вътре в мъглявината или близо до нея. Горещите звезди, с температура на повърхността от порядъка на 30-40 хил. градуса (за сравнение Слънцето е с температура на повърхността от 6000 градуса), произвеждат достатъчно голямо количество ултравиолетово излъчване (ултравиолетови фотони) което фотойонизира газа на мъглявината. Фотойонизацията е "избиване" на електрони от електронната обвивка на атомите, фотони с достатъчно голяма енергия могат да откъснат електрона от електронната обвивка на атома и така да го йонизират. Най-широко разпространения елемент във Вселената е водорода (Н), за да се йонизира водорода е необходима енергия от 13.6 eV, която ултравиолетовото излъчване от близките горещи звезди подсигурява. Откъсналите се електрони, както и йоните поглъщат остатъчната енергия от ултравиолетовите фотони, която увеличава съответно тяхната кинетична енергия. Електроните и йоните в тази плазма взаимодействат помежду си чрез удари и преразпределят тази енергия, като в крайна сметка разпределението по скорости (т.н. Максуелово разпределение по скорости) съответства на температури от порядъка на 5 до 20 хил. градуса.
Обратния процес на йонизацията се нарича рекомбинация: йон може да прихване свободен електрон, като при този процес се излъчва фотон с енергия съответстваща на енергията необходима, за да се избие същия този електрон от нивото, на което е попаднал.
Електроните не винаги рекомбинират с йоните, при сблъсъка на електрон с йон без рекомбинация, енергията може да е достатъчна, за да възбуди електрон от долните нива на съответния йон, т.е. електрон, който е близко до ядрото може чрез удари да премине на по-висока орбита. Възбудения електрон може да премине от горното ниво на някое от възможните по-долни нива, това е спонтанен процес до основното ниво, като при всеки преход се излъчва фотон. Така се излъчват линиите на най-разпространените елементи: водород, хелий, въглерод.
В условията на мъглявините, където плътността е ниска (около 5-10 хил. частици в кв.см.) са възможни и преходи от ударно възбудени атомни нива до по-ниски нива, дори когато такъв преход е забранен според закона за запазване на електричния диполен момент. Вероятността за тези "забранени" преходи е много малка. Фотон излъчен в такъв забранен преход не може да бъде прихванат от йоните (тъй като съответства на много малко вероятен преход) и се излъчва от мъглявината. Така практически се "измъква" енергия от мъглявината, или както казваме ние астрономите,  мъглявината се охлажда. Линиите на тези забранени преходи се отбелязват с "[]", например забранената линия на двойно йонизирания кислород се отбелязва с [OIII]. В литературата се използват и двата термина: забранени линии или ударно възбудени линии.
Цветът на мъглявината се определя в зависимост от това кои линии доминират, което зависи от своя страна от йонизиращия поток ултравиолетови фотони от близката звезда, както и от плътността и състава на мъглявината. Например, мъглявината ще е в зелено ако доминират забранените линиите на кислорода ([OIII] на дължини на вълната 4959 и 5007 ангстрьома, Å), в червено, ако доминират азота ([NII] 6548, 6583Å) и водородната линия Hα 6563Å, в синьо е линията на водорода Hβ 4861Å, Hγ 4340Å във виолетово.  Така че, комбинацията от тези линии води до цвета на мъглявината.

На ски в Андора

И тази година, както и предишната 2008, решихме да ходим на ски в Андора, в Солдеу (Soldeu) по Коледа - от 20 до 26 декември. Шест нощувки на хотел и пет дни ски. В хотел Галантус (Galanthus) както и 2008.

Не уцелихме хубаво време, както се вижда на прогнозите: сняг, дъжд, вятър.
 
За късмет синоптиците не бяха познали за петък (25 декември)  - беше слънчево и много хубаво време. Но като цяло си беше много лошо време - за пръв път карах ски в проливен дъжд с вятър. С Милена издържахме само едно-две спускания и трябваше да се прибираме в хотела, защото се измокрихме до кости, а и снега не беше никак добър за каране: тежък и мокър. Не сме чак такива екстремисти, че да се подлагаме на такива мизерии :-)

Third day of SPIRE, SMEC LVDT in close loop

This test command the SMEC to perform a number of scans by itself, back and forth.This is the picture with “M”-like figure showing two scans as expected.

The excitement of the team is quite obvious.

Second day of SPIRE, unlatch the spectrometer mechanism

The Spectrometer mechanism (SMEC) is a moving part, which is used to change the optical path difference (OPD) by scanning back and forth and produce an interferogram of the signal as a function of this OPD. The inverse Fourier transform of the interferogram is the source spectrum.
During the launch the SMEC was latched in order to avoid breaking or damaging the instrument. The unlatching is very critical moment as in space all mechanical movements can be unpredictable, especially after a powerful launch with a rocket.

The snapshot shows the movement of the SMEC after the unlatch procedure has been executed. This is exactly what is expected for a successful unlatch! And there are no traces of any stickiness which was observed during some of the ground based tests.
All data confirm that the SMEC moves in zero gravity.

First day of SPIRE, switch on the Spectrometer

After we switched on successfully the Photometer we proceeded further to switch on the Spectrometer. Initially it was planned to switch only half of one of the spectrometer arrays, because the other half showed problems during ground tests, especially at low temperatures of the optical bench. But in day 6 the optical bench was at acceptable temperature and that is way it was decided that we switch on the whole bolometer array.

The half of the array that was problematic showed the same behaviour: it switched on first but then it switched off. We had to increase the voltage line feeding the JFETs in order to switch it on. The drawback of this is that the bolometers will be operating at non optimal conditions and the noise will be higher.

Fortunately, at the end of the test, when we switch back to low voltage the JFETs kept working and the noise properties were looking the same. We still have to see this when the instrument is at the nominal in flight conditions, which will be after few weeks.

First day of SPIRE, switch on the Photometer

The Photometer was successfully switched on: all detectors changed from black to orange, except those which were known from ground tests not to be active (they turned white). The detectors (bolometers) are too warm, they are at 1.9-2.0 K and in this condition they act as resistors. For their normal function they need to be at 300 mK, which will be possible after the cooler is recycled and the evaporation of He3 starts (planned for day 8).

This is how we look at the signals from the instrument. The tool is called QLA (from quick look analysis) and it connects to a real time telemetry database. The telemetry coming from the satellite during the daily telecommunication periods.

SPIRE switch-on

After the successful launch of Herschel and Planck satellites with Ariane-5 on 14 May 2009, and after few days of Low Earth Orbit Phase (LEOP), the commissioning of the Herschel telescope started. Initially the instruments were planned to be switched on starting on day 9 (22 May 2009) but were put forward by 3 days.

SPIRE was the first instrument to go on day 6, followed by the other two instruments HIFI and PACS on day 11.

May 19th, 2009 (OD06, day of year 139) 11:34:54 UTC, the day we switched on SPIRE, one of the detectors on board Herschel Observatory. This is the moment when the command was sent to the spacecraft and executed with success. A great moment for the whole mission.
The command sent by the operator to the spacecraft: SwOn_Spire_HSPDU_N_L11 at 2009.139.11.34.56.493 executed with status all green!




The SPIRE team running the switch on and the manual commanding:

From left to right:
Anthony Marston (HIFI person) is the group leader of the Instrument and Calibration Scientists at the Herschel Science Centre, ESA.
Tanya Lim, SPIRE ICC manager. She is the QLA operator.
Matt Griffin, SPIRE PI. He supervises the activities.
Markos Trichas, SPIRE ICC worker. He keeps the log of what is being done.
Bruce Swinyard, SPIRE co-PI. He also supervises the activities as well as the first real time data analysis.
Sunil Sidher, SPIRE Instrument Scientist. He is the one who interacts with the MOC operator and commands the whole parade.
Ken King, SPIRE ICC. He is checking the real time telemetry packets.

Родословие на Иван Вълчанов

Познанието върху моето родословие не се простират на повече от 3 поколения: т.е. започва от моят прадядо и прабаба: Ангел и Мария Кутлеви. Разбира се Кутлевата фамиля е по линия на баба ми, а аз нося фамилията на дядо ми Иван Атанасов Вълчанов (аз нося същите имена).
Информацията за линията на дядо ми и съответно за родословието на фамилия "Вълчанов" е доста оскъдна. Това, което знам е, че той е роден в село Гайтаниново, Неврокопско (днешния Гоце Делчев). Баща му Атанас умира млад, след което майка му се омъжва повторно в село Садово (пак Неврокопско). От първия брак на майка му дядо ми има брат Борис и сестра Василка, а от втория брак има брат Петър и сестра Венера.

Някъде през 20-те години на 20-ти век Вълчановия род от Гайтаниново се премества в пазарджишко и се преименуват на Вълчинови, така че всъшност сме роднини по-скоро с Вълчинови, а не с Вълчанови.

За Кутлевия род има малко повече информация.


Ангел Петров Кутлев (1853-1956) и Мария Кутлева (1886?-1968) са български бежанци от района около днешния град Сидирокастро (българското му име е Валовище, а турското Демирхисар, но да не се бърка с едноименния в днешна република Македония). Селото, където са живели се е казвало Цървище, днешното му име е Капнофитон и е в покрайнините на тогавашното по-голямо село Крушово (днес Ахладохорион) и на 15 км от Сидирокастро. Дедо Анго (така му вика баща ми, предполагам така са му викали) е бил мелничар в Демирхисар и дори е имал специален печат: Ангел Петров Кутлев - Демирхисар, който баща ми е виждал, но се е загубил някъде. Ето тука е линк към сателитна картинка на региона.

Ангел и Мария Кутлеви са имали доста деца: Атанас (1917-1976), Катя (1920-2000) и Велика (1923-1993), а също така и доста доведени деца, което е било доста разпространено навремето.

За да избегнат гръцките погроми и мародерства над българското население, през 1922 г. Кутлевите бягат от Цървище - каквото са могли да съберат набързо и да натоварят на каруци и са потеглили към Свети Врач (днешния Сандански). В Цървище/Крушево са родени брата на баба ми Велика: Атанас (1917-1976) и сестра й Катя (1920-2000). Баба ми не е била родена когато са бягали. Тука има малко разногласия дали баба ми е родена в Крушево или в Свети Врач, но тъй като строежа на къщата в Свети Врач е започната през 1922 г. аз считам, че няма как баба ми да е родена в Крушево.

Интересно е да се види етнографския състав на тамошния район: в края на XIX век (1891 г. виж по-долу източника) в село Цървище е имало 60 български къщи, 40 турски и 10 влашки (за сравнение по същото време в Свети Врач е имало 85 български, 70 турски и 15 цигански къщи).

Та така Ангел и Мария са се заселили в Свети Врач. По права линия разстоянието е около 40 км, но Цървище е на южния склон на планината Али-бутуш (или Шарлия) и е трябвало да я заобиколят и вероятно да минат по долината на Струма, така че с каруците им са трябвали най-малко 2-3 дни докато стигнат. Дедо Анго е продължил да се занимава с мелничарство. Баща ми разказва, че сухожилията на двете длани на ръцете му са били срязани от турците, защото не е искал да си признае, че е помагал на комити. Така, че не е можел да хваща с ръцете. Това най-вероятно е станало още когато е бил в Демирхисар.

Информацията за селата ми е от няколко източника, като най-забележителния е на Васил Кънчов: Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско, който е писан някъде около 1891 г. и има ценна информация за селата, броя на къщите, а също така и етническия състав. Интересно е да се отбележи, по-скоро е тъжно да се отбележи, че в записките на Кънчов за тези места никъде не се споменават гръцко населения, гръцки къщи и т.н. така че сегашната гръцка територия е плод на "интелигентна" експанзиционна политика и разбира се на действия със здрава ръка и репресии.


Друг ценен източник, който дава и съвременните гръцки имена на селата е Блог на македонска история воден от Историк.