Кратко преходче от Пуерто де Гуадарама (Puerto de Guadarrama, 1511m) до Кабеса Лихар (Cabeza Lijar, 1823m)

Подзаглавие: котето пътешественик

Решихме в неделния ден да направим една кратка разходка в планината над Мадрид, Сиера Гуадарама. Станахме раничко, 8:20, за да гледаме биковете в Лас Росас в последния ден от местния празник. Но това е тема за друг блог. Та биковете малко се проточиха, до около 11 часа. Времето за разлика от събота беше доста зле: облачно и студено. Доста се колебахме дали въобще да тръгнем към планината, където се очакваше да бъде хем по-студено, хем може би с преваляване. Но планът си е план и трябва да се изпълнява.

От Лас Росас до прохода Гуадарама (или Пуерто де Гуадарама) се стига много лесно: първо по А-6 и малко преди тунела на Гударама се отклонява в дясно по националния път номер 6, или N_IV. След отклонението са няколко километра по стръмен път. Общо около 40 км. На прохода, намиращ се на 1511 м, се паркирахме пред ресторанта, преобухме се и се облякохме с якетата, защото времето си беше зле: доста облачни, вятър, но поне не валеше. 

След като се приготвихме обърнахме малко внимание на едно малко мяучещо коте и тръгнахме нагоре по пътя в посока към Ел Ескориал (юг). Пътя минава покрай военни антени и в един момент пътеката се отделя в дясно, означена е с бяло-червена маркировка.  Пътеката върви в близост до ограда: в началото от бодлива тел, но после от камъни. Тази ограда е чак до върха, към който бяхме тръгнали и ограничава ловен участък. И под път и над път има табели да не се берат гъби, защото това е частна собственост. За съжаление не видяхме гъби, иначе със сигурност щяхме да си наберем, надписа беше само на испански.

До върха стигнахме за 1 час и 20 минути. Междувременно времето се скапа: падна мъгла, заваля дъжд, но това не ни спря. След кратка пауза на върха и някоя и друга снимки тръгнахме обратно.  Точно преди  паркинга ни посрещна огромен  пес Санбернар, с ужасен конюктивит. Беше малко страшничко, защото не му знаехме намеренията, но за радост те бяха миролюбиви, само дето олигави панталона на Милена. Стигнахме колата в ужасното време, набързо се преоблякохме и преобухме и в колата. Котето още мяучеше някъде, но нямахме време да му обърнем внимание.

След 40-тина минути пристигнахме в гаража и за голямо учудване чухме пак котешко мяучене. Това вече ми се стори много странно съвпадение! След кратко ориентиране по звука, отворихме предния капака на колата и героят се показа от там, изплашен, мяучещ... не мога да си представя как е оцеляло това коте в близост до всички горещи и въртящи се части. Явно като сме спрели на прохода то се е шмугнало под двигателя на топло. Извадих го от там и го оставих на земята, за да помислим какво да го правим. Но то се шмугна пак обратно под колата и оттам пак под двигателя. Реших, че може да почака докато се изкъпем и преоблечем. За съжаление нямахме и никакво мляко, само сметана, та реши да го залъжа с нея. Слезнах пак до колата и ни звук, ни шум от котето. Явно беше заспало на топло под двигателя. Вдигнах малко шум и готово, мяученето се появи. Покапах няколко капки от сметаната и това беше достатъчно за гладното коте да се покаже и да го измъкна от двигателя.

Качих го в апартамента и порядъчно го изкъпах и подсуших и взехме да мислим какво да го правим. Междувременно му ударихме по една дрямка с котето, което явно търсеше майка си, защото се мушеше непрекъснато в ръцете и търсеше да захапе.

В крайна сметка имахме няколко варианта, като това да го задържим въобще не беше на дневен ред, защото Милена е алергична към котки. Един вариант беше да го дадем в приют за намерени животни, а друг вариант беше да го върнем пак на прохода, където го намерихме. На мен втория вариант ми се стори по-добър, защото ако майка му на котето е наоколо това ще е най-доброто за него, може би. Та пак на колата и на прохода, където го оставихме на сушина. Надеждата ми е, че наистина майка му е наоколо и ще го намери. За другите варианти не ми се мисли. Може би все пак беше по-добрия вариант да го предадем в приют. Не знам...

Защо светят мъглявините? Защо са толкова цветни?

Мъглявините Конска глава и Орион.

Мъглявините са едни от най-интересните обекти на небето. Много малка част от тях могат да се видят с просто око - мъглявината в Орион например. Не споменавам "мъглявината" Андромеда или Магелановите облаци, защото това не са мъглявини в смисъла, който имам пред вид в тази редакция, а са всъщност галактики като Млечния път.
Източника на енергия за светеното на мъглявините са една или повече горещи звезди, вътре в мъглявината или близо до нея. Горещите звезди, с температура на повърхността от порядъка на 30-40 хил. градуса (за сравнение Слънцето е с температура на повърхността от 6000 градуса), произвеждат достатъчно голямо количество ултравиолетово излъчване (ултравиолетови фотони) което фотойонизира газа на мъглявината. Фотойонизацията е "избиване" на електрони от електронната обвивка на атомите, фотони с достатъчно голяма енергия могат да откъснат електрона от електронната обвивка на атома и така да го йонизират. Най-широко разпространения елемент във Вселената е водорода (Н), за да се йонизира водорода е необходима енергия от 13.6 eV, която ултравиолетовото излъчване от близките горещи звезди подсигурява. Откъсналите се електрони, както и йоните поглъщат остатъчната енергия от ултравиолетовите фотони, която увеличава съответно тяхната кинетична енергия. Електроните и йоните в тази плазма взаимодействат помежду си чрез удари и преразпределят тази енергия, като в крайна сметка разпределението по скорости (т.н. Максуелово разпределение по скорости) съответства на температури от порядъка на 5 до 20 хил. градуса.
Обратния процес на йонизацията се нарича рекомбинация: йон може да прихване свободен електрон, като при този процес се излъчва фотон с енергия съответстваща на енергията необходима, за да се избие същия този електрон от нивото, на което е попаднал.
Електроните не винаги рекомбинират с йоните, при сблъсъка на електрон с йон без рекомбинация, енергията може да е достатъчна, за да възбуди електрон от долните нива на съответния йон, т.е. електрон, който е близко до ядрото може чрез удари да премине на по-висока орбита. Възбудения електрон може да премине от горното ниво на някое от възможните по-долни нива, това е спонтанен процес до основното ниво, като при всеки преход се излъчва фотон. Така се излъчват линиите на най-разпространените елементи: водород, хелий, въглерод.
В условията на мъглявините, където плътността е ниска (около 5-10 хил. частици в кв.см.) са възможни и преходи от ударно възбудени атомни нива до по-ниски нива, дори когато такъв преход е забранен според закона за запазване на електричния диполен момент. Вероятността за тези "забранени" преходи е много малка. Фотон излъчен в такъв забранен преход не може да бъде прихванат от йоните (тъй като съответства на много малко вероятен преход) и се излъчва от мъглявината. Така практически се "измъква" енергия от мъглявината, или както казваме ние астрономите,  мъглявината се охлажда. Линиите на тези забранени преходи се отбелязват с "[]", например забранената линия на двойно йонизирания кислород се отбелязва с [OIII]. В литературата се използват и двата термина: забранени линии или ударно възбудени линии.
Цветът на мъглявината се определя в зависимост от това кои линии доминират, което зависи от своя страна от йонизиращия поток ултравиолетови фотони от близката звезда, както и от плътността и състава на мъглявината. Например, мъглявината ще е в зелено ако доминират забранените линиите на кислорода ([OIII] на дължини на вълната 4959 и 5007 ангстрьома, Å), в червено, ако доминират азота ([NII] 6548, 6583Å) и водородната линия Hα 6563Å, в синьо е линията на водорода Hβ 4861Å, Hγ 4340Å във виолетово.  Така че, комбинацията от тези линии води до цвета на мъглявината.